, ,

Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената - Ревю


Автор: Бенджамин Алире Саенц
Жанр: тийн, LGTB
Рейтинг 3/5
Бележка:  подходящо за млади тийнейджъри.
 
 

Аристотел е момче на петнадесет, което не знае какво да прави с живота си. Живее в многодетно семейство, но все едно е сам, защото брат му е в затвора, а сестрите му близначки живеят в друг град. Един ден Ари (Аристотел) среща Данте, който го учи как да плува. Изненадващо, двете напълно противоположни момчета стават по-близки и все по-близки с всеки изминал ден. 
 


/Ще съкращавам името на книгата с АиД/

АиД за мен се оказа доста... трудна за определяне книга.  Започнах да я чета съвсем внезапно и я избрах без дори да съм прочела анотацията отзад или изобщо да имам представа за какво става въпрос. Просто знаех, че когато излезе, в интернет се говореше доста за нея.  Преди да започна да пиша ревюто си, бях решила да й оставя 2 звезди, което е направо за лоши книги, но пък се замислих върху някои неща... и този път ревюто ще бъде под формата на  нещо като списък.


Това, което ми хареса:
  1. Лекостта, с която е написана книгата.
  2. Има много реплики, които раздвижват сюжета и го правят по-лесен за четене.
  3. Цялата обстановка в книгата е някак непринудена. Не те ангажира изобщо с тежки и тягостни сцени.
  4. В книгата има доста истини за живота и ако си падате по цитати, то прочетете я.



Това, което НЕ ми хареса:
  1. Идеята за еднополовата връзка. Ще обясня по-подробно отдолу.
  2. Нереалните герои. Петнайсет годишните момчета не се държат по този начин.
  3. Изключителната предсказуемост.
  4. Еднотипния сюжет, в който няма почти нищо интригуващо.
  5. Постен сюжет и действия.



Та, за еднополовата двойка в историята.
Смятам, че вече започва да става банално с тази мода да се пишат такива книги. Искам да кажа, че всеки тръгва да ги пише, но малко успяват да сътворят нещо добро. И определено АиД не е от добрите книги за еднополови връзки. По никакъв начин не бих могла да сравня връзката на Ари и Данте с тази на Магнус и Алек, например. (От реликвите на смъртните.) Самите отношения на героите и тяхното държание не ми се стори реалистично. Поне аз така го почувствах.


Предусещах, че това ревю ще бъде кратко, но изказах това, което мисля за книгата. Когато давам 3 звезди на книги, в повечето случаи не ми достига малко, за да дам 4. Но тук не ми достига малко, за да дам 2. Бързо прочетох книгата, но тази шумотевица, която се вдигна около нея не си заслужава.


Лято е. Аристотел и Данте са 15-годишни хлапаци, които са на границата на възмъжаването. Наглед са пълна противоположност – Данте има любящо и сплотено семейство, забавен и открит е, приятел с всички, докато Ари чувства, че сякаш никога няма да разбере кой е и какво иска. Баща му носи травма от войната във Виетнам, а майка му го притиска да бъде „нормален”, каквото и да означава това. Две обикновени момчета в един обикновен град.
Но когато започват да прекарват време заедно, те откриват, че споделят специална връзка – такава, която променя живота и трае завинаги. Очакват ги тежки изпитания, раздяла, насилие и болка. Но как иначе да открият най-важните истини за света и хората, които искат да бъдат?
Continue reading Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената - Ревю
, ,

То - най-големият ви страх!

Автор: Стивън Кинг
Заглавие: То
Жанр: трилър, хорър
Рейтинг: 4,5/5
Бележка: за хора с търпение.
 

 В градът Дери на всеки 27 години започва серия от убийства, главно върху деца. През 1957 братчето на Бил също бива убито и година по-късно седемте приятели - Бил, Еди, Бен, Ричи, Стан, Майк и Бевърли - се решават, че ще разнищят цялата история около ставащото. Разбират, че "То" вилнее в Дери от столетия и, че То винаги е най-големият ти страх. 
 Но децата порастват и забравят. През 1985 всеки един от тях получава телефонно обаждане и спомените, белезите и травмите от ужаса започват да се възвръщат в паметта им. То се е завърнало отново. 


 Ох, Стивън Кинг. Как ги измисляш тези истории?
Накратко какво мисля за книгата: "То" е една книга, за която ви трябва търпение, но определено ще заобичате. А ако искате да знаете защо надълго и нашироко, продължете да четете. Предупреждавам, това е дълго ревю.

 Като цяло:
 Книгата "То" на Стивън Кинг е 1370 страници в оригинал. Да, това си е едно сериозно четиво. Често казано, в процеса ми на четене във всеки един момент от книгата бях с различно мнение за нея. Ту ми харесваше, ту ми беше тегава. Все пак, погледнете обема й! В края на ревюто си съм сложила бележките, които си водех докато четях, за да ви стане по-ясно защо имах такива различни чувства. 

Сюжет
 Книгата започва доста интересно. Ако сте гледали филма (който, между другото, показва само една стотна от книгата, защото е изпускано тоооолкова много.) то книгата започва точно по този начин. Джорджи, братът на Бил, тича след хартиената лодка надолу по улицата, докато тя не пада в шахтата. И тогава Джорджи среща То. Началото на книгата ми хареса. Но изведнъж от 1957 отиваме в 1985 година и това тотално ме обърка. Като цяло книгата започва без никакви предварителни обяснения и направо ме хвърли в дълбокото. Но не се безпокойте, защото като четете с времето ще ви писне от обяснения и изобщо няма да се чувствате лишени от такива. 

 Има много, много обяснения. Дори за хора, които не са пряко свързани с историята. Има толкова много имена и герои, че като започнах да чета изобщо не знаех кой, кой е. Затова, ако ще тръгнете да четете тази книга, трябва да знаете, че трябва да имате известно търпение, защото нещата ще ви се изяснят горе-долу след първите 250 страници. 

 Та, след като вече сме навлезли в историята, Кинг започва да ни обсипва с информация.  И това е единственото нещо, което не ми хареса в цялата книга. Прекалено подробните обяснения и подробности. Според мен има дори някои излишни (не страници ами направо) глави. И ако тези излишни глави ги нямаше, то книгата щеше да се редуцира с поне 300 страници. Да си призная (нещо, от което ме е срам) дори прескачах на места. И ще се обоснова. Информацията беше прекалено натоварваща и забавяща действието. Може би тези неща биха се харесали на тези от вас, които си падат по криминалета и история и събития от миналото, защото именно такива бяха нещата, които прескочих. Разбира се, те са разпръснати из книгата и не са събрани на едно тромаво място. 

 Иначе, като изключим тези неща от предишния абзац, напълно се наслаждавах на историята. Също така, да не забравя да спомена, че сюжетът е в две линии, които се развиват успоредно. Едната е от 1958 година, а другата е отново за седемте деца (но вече пораснали) през 1985. (Да... годината на филма "Завръщане в бъдещето", който ви препоръчвам. А и този филм се споменава към края на книгата, което ме зарадва.)  

 "То" се разказва в трето лице, но от различни гледни точки. Има и моменти, когато Майк говори от първо лице. Той е нещо като разказвач... Като цяло е доста разнообразно и дори различно от всичко, което съм чела досега.

Също така, трябва да спомена, че историята за това какво е То и за неговия произход, ме изненада. В началото предполагах съвсем различни неща... Няма да издавам, но Кинг наистина отиде към дълбокия въпрос за нашия произход като цяло.

Героите
 Както споменах, в началото те са много. Но с времето се пресяват и се разбира кои са най-главните действащи лица. Това включва седемте деца, които споменах по-горе, побойниците (Хенри и приятелите му) и, разбира се, То с многото си лица. 
 Героите в книгата са изненадващо естествени и съм сигурна, че ще забележите много от аспектите на реалния свят в тях. На мен много ми хареса как Кинг е изградил своите герои и може би това е една от главните причини да харесам книгата. Особено любими ми бяха, когато действието се развиваше когато героите са още деца. Тогава те се държат по онзи забавно-момчешки-без-да-влагаш-особена-мисъл начин, който те кара да искаш самият ти отново да си дете. 

 Всеки от тях си има своите различни черти и се отличава от другите по характер, идеи и намерения. Стивън дори се е погрижил читателя да има сериозен набор от случки с всеки един от героите, за да ги разбере и опознае възможно най-добре. Мога да ви кажа, че дори вече съм толкова привързана към тези деца,  че ми беше тъжно, че книгата свърши.
 Най-любимият ми герои е Ричи, момчето, което никога не си затваря устата. Тук мога да си позволя малко съпоставяне на филм-книга. Ричи във филма е нищо в сравнение с Ричи в книгата.  Ако във филма ви се е сторил "устат", то в книгата ще ви отвее. Предупреждавам ви, че в книгата има доста цинизми и научих доста лоши английски думички. Стивън не си спестява нищо.  

Стил на писане. 
 Ето и моментът да се изкажа за стилът. Ами той е различен и оригинален. Стивън е наистина добър разказвач и независимо че четях, си представях всичко в главата си все едно гледах филм. Стилът на книгата е надарен с наистина добри описателни думи, поставени на точното място. Понякога дори е прекалено добре описано. (говоря за онези кървави сцени...)

 Хареса ми и това, че всичко в книгата е представено точно както е било през шейсетте и осемдесетте в Америка. (е, поне предполагам, че е било така.) Самата атмосфера на книгата те връща в онова време. 

 Бих определила книгата повече като крими-трилър, отколкото хорър. Не отричам, че имаше своите страшни моменти, в които да седиш на ръба, готов То да изскочи, но това не бяха повече от 10-ина моменти за цялата книга. Същото се отнася и за филма (защото го изгледах още същия ден, след като прочетох книгата.) Филма е по-скоро - с извинение -  гнусен, отколкото страшен заради цялата кръв, но независимо че толкова много неща бяха пропуснали да включат, на мен ми хареса и екранизацията.

 Цял месец отделих за "То", но не съжалявам и съвсем мъничко за това. Дори съм много щастлива, че го направих, защото съм била изпуснала много. Обещавам ви, че ще помните книгата за дълго и, че ще се сприятелите истински с героите. Просто бъдете търпеливи и се наслаждавайте на мистериите на Дери.

!!! Моля прочетете книгата преди да гледате филма!!!

 Благодаря ви за вниманието! Ето бележките, които си водих докато четях:

 Бележки, 353стр., Част втора, глава 7.
Досега в книгата се разказаха наистина много неща. Кинг пише по свой си начин и дори на нужните места е вмъкнал разговорен стил от 80те на миналия век. На места понеже четях книгата на английски, ми трябваше доста ровене, за да си преведа. Затова човек трябва наистина да се замисли дали иска оригинал или превод, въпреки че оригинала би бил двойно по-евтин от българските книги.    


 Другото, което забелязах, е че още в началото се започва с въвеждането на много герои. Това ми попречи да проследя историята както трябва, защото трудно запомнях името на всеки. И повечето от героите умряха още в същата глава, в която ни се представят, а после имената им се споменават в диалозите на други герои  и често се обърквах. Това не ми хареса. 


Действието се развива в две линии и не винаги се упоменава кое кога се случва, което обърква докато не схванеш смисъла. Но има и моменти, в които преминаването между тези две сюжетни линии става много плавно и интересно. Героят започва да си спомня даден момент и точно тогава свършва главата и започва нова, която вече не е част от мислите на героя, а същинското действие. Това ми хареса. 
 Както и това, че стилът на Кинг е много добре обясняващ и изключително лесно си представях обстановката в главата си. Което на моменти беше прекалено.

 За да се разбере идеята на книгата са нужни поне 250 страници грубо погледнато. Това е така, именно защото трябваше да се разкажат историите на най-главните герои. Но около към 300стр. нещата се изясняват напълно и книгата наистина ме грабна. До този момент книгата е за 3,5 звезди. 
 Но се появяват още нови персонажи към 330 стр. Обикновено те са деца, за които се разказва срещата им с То и те умират.

450стр. глава 8, част втора.
Действието като че ли се задържа на едно място. Рядко има прескачане между 1958 и 1985г.  Има моменти, които наистина раздвижиха сюжета. Особено около 470стр. когато децата бягат от То под формата на върколак. Този момент беше напрегнат.

605стр. Част 3, глава 10.
Към 550стр. започнаха някакви текстове разказани от първо лице и са като наистина подробен дневник. Признавам си, пропусках някои страници, защото ми се сториха пълни с излишни подробности като ненужни имена и дати, които не помагат на действието, а точно обратното - забавят го и го правят тромаво, чете се бавно като в учебник.
Но сега към 600стр. се появи нещо като криминална нотка. Ще видим какво ще стане.

750стр.Част 3, глава 12. 
Вече имаме действие само в 1985 година и мисля, че едва ли ще се връщаме назад вече. Сега наистина ми харесва как се развиват нещата. Децата, за които толкова много вече зная и изчетох, са вече големи и се събират, за да изпълнят обещанието си, което направиха преди мнооого страници. От време на време има по някой по-дълъг спомен, който героите си спомнят, но не е неприятно да се чете. Напротив, харесва ми. Също така, най-накрая стигнахме до същинското То. Радвам се, че вече има много повече сцени с Него и да си призная… имаше някои наистина страшни сцени.

 Изглежда, с “То” трябва да си търпелив.
 

 







Continue reading То - най-големият ви страх!
, , , , ,

Честит Рожден Ден, The Book Pub! + подарък!


Здравейте!

Вече обявих победителя от giveaway-я във фейсбук, така че нека първо да му честитя победата! Надявам се искрено книгата да ти хареса!  

Днес е един изключително специален ден за моя блог. Той става на една годинка!
Точно преди дванадесет месеца, на 26 март през 2017г., аз публикувах първото си ревю тук. Спомням си колко развълнувана бях и как се притеснявах за това как ще реагират хората. То това не се е променило, все още се притеснявам преди да натисна “публикувай”, но тогава беше специално, защото беше за първи път.

Някои блогъри може да виждат публикуването на първите си постове като нещо, което се е случило сякаш вчера, но аз не го виждам така. Имам чувството, че блога си го създадох преди толкова много време и един вид… сякаш винаги е бил там. Вече го приемам като част от себе си. Моето малко местенце в необятния интернет.

Реших за рождения ден на блога си да ви поговоря и малко за себе си, за да ме опознаете по-добре. И понеже (каква изненада) никой от таговете за “опознай този блогър по-добре” не ми допадна, а къде ли не се рових, тези въпроси са взимани от различни места. И затова този таг си няма източник, но пък ако някой си го хареса, да заповяда. Да започваме!

1. Кои са трите неща, които те правят щастлива?

Семейството ми. Приятелите ми. Живота.
Семейството и приятелите, защото без тях нямаше да съм това, което съм. Без тях не знам какво бих правила и дори не мога да си представя свят, в който те не присъстват. Толкова са важни за мен.
А живота ме прави щастлива, защото… ами защото е живот. Дори и да е тежък понякога и нещата да не стават така, както искам, винаги има и хубави неща, на които да се радвам. Книгите, например, са част от живота, а аз ги обожавам!

2. Какво друго обичаш да правиш, освен да четеш?

Обичам да правя толкова много неща, но ще спомена само някои от тях. Обичам да рисувам, да танцувам и да съм сред природата. Рисуването винаги ме привлича с музата си, която понякога изведнъж здраво ме удря през лицето. Рядко рисувам напоследък, но пък съм изключително доволна от последните си творения.



И танцувам спортни танци от края на трети клас. Това прави почти девет години вече.  Не мога да си спомня много ясно първата ми тренировка, освен отделни проблясъци, но не мисля, че някога ще се откажа от танците. Прекалено се привързах към тях и музиката и движенията станаха също част от това, което съм.
Също така обожавам да съм навън сред природата. Просто да седна под дърветата и да послушам птиците, шумоленето и загадъчните звуци, които тихата гора издава.

3. Ако можеше да отидеш някъде, къде би било това?
 
 Бих отишла може би 25 години назад. Не повече. Просто идеята, че тогава не е имало интернет и телефони, и хората е трябвало да си пишат писма, е прекалено романтична. Струва ми се, че тогава хората са живеели истински и са се радвали на живота изцяло. Въпреки че и сега не се оплаквам, защото сега има електронни книги и много по-голямо разнообразие от автори, а и нямаше да имам блог, ако живеех по онова време. Затова нека кажем, че бих отишла двадесет години назад за период не повече от месец.

4. Как (според теб) те виждат хората и как би искала ти да те виждат?

 Не знам как ме виждат хората, честно казано. Често ми казват, че съм тиха, може би заради тихия ми глас, заради който често оставам нечута в шумни пространства. Но пък тези, които ме познават, ще кажат, че всъщност говоря доста, освен ако не чета. И то говоря пълни глупости, защото много често си оплитам езика.
Но да си призная, харесва ми да не съм център на внимание, затова искам нещата да си останат такива.

5. Какво те тревожи в световен мащаб?

Тревожи ме това, че хората стават все по-жестоки към… всичко и всеки. Да, светът ни се превръща в едно място, където всеки може да се изрази по свой начин и да бъде това, което иска, но винаги има хора, които да се изкажат злобно. Не ми харесва и това, че приказната ни природа бавно и мъчително изчезва...


6. Хартиени или електронни книги?

И двете, защото всяко си има своите предимства.

7.Какво ще си пожелаеш за рождения ден на блога си?

Ще си пожелая да се запозная с още много готини хора, които четат. Това е едно от най-готините неща, които книжния блог и книжното общество в интернет могат да предложат. А това да знаеш, че можеш да обсъдиш дадена книга с книжни души като теб, е безценно!

8. Сподели пет случайни факта за себе си.
-1- Не мога да живея без сладко.
-2- Понякога отварям на последната страница на книга,  която вече съм чела, и препрочитам края, за да си спомня чувството.
-3- Приемам книгите на  Касандра Клеър като “разглезване” от обичайните книги, които чета, и затова винаги се отнасям със специално отношение към тях.
-4- Не мога да пия или да ям докато чета. Мисля, че ме бави и разсейва. Трябва да правя или едното, или другото.
-5- В момента пиша книга, за която имам големи амбиции. Очаквайте пост на тази тема до няколко месеца. ;-)

И преди края искам да ви споделя още нещо. Мислех си да го направя в изцяло отделен пост, но така е по-подредено.
Както виждате, преди седмица смених дизайна на блога си и на мен лично много повече ми харесва така. Да го приемем като подарък от мен за The Book Pub. Това го направих, защото имам някои нови идеи, които ми се иска да развия. Мисля си да започна да включвам повече лайфстайл статии и да разчупя темата на блога. Да има повече разнообразие, а не да става въпрос само за книжни ревюта.
Мислех много и дали да си сменя името, за да се разбира, че това не е само книжен блог, но след дълги дебати реших да не го правя в никакъв случай. Така започнах и така ще си остана. The Book Pub е моето си нещо.
Та… да знаете, че големи неща идват насам.

Благодаря ви за вниманието и за това, че подкрепяхте блога ми през тази година като четяхте ревютата ми!
Вземете вашите книгоразделители от ТУК.



Continue reading Честит Рожден Ден, The Book Pub! + подарък!
,

Моята фотография. Пролетно издание!

Здравейте!

Дойде и времето за втория по рода си пост "Моята фотография"! Ако искате да видите първия, то накрая на този пост ще намерите линк. Та, понеже напоследък (не напоследък, ами цял месец вече...) не съм поствала нови книжни ревюта - но обещавам до края на тази седмица да се постарая - реших да възобновя някои от изостаналите ми рубрики. Като книжните дискусии (линк) и както в случая - моята фотография. 
 
 Днешната тема е "пролетно издание" въпреки че днес валя сняг на някои места. Времето напоследък е странно нещо... Днес плюс 25 градуса, утре минус 10. Но това е друга тема. 
 Снимките, които ще ви покажа са снимани в дъждовната неделя на 18.03.2018. Дъждът валя, валя, пък после спря и изгря красиво слънчице, което мигновено направи целия двор в блестящи капчици. И аз не се сдържах, разбира се. Направих сигурно сто снимки, но тук избрах тези, които най-много ми харесват, и ги обработих, за да станат по-наситени цветовете. 
 Моля да не се разпространяват снимките и да не се заимства без съгласието ми. 

Надявам се да ви харесат!









Continue reading Моята фотография. Пролетно издание!
,

Книжна дискусия: Пристрастеността към измислицата.



Привет!

 Времето на поредната дискусия дойде и понеже може и да не сте разбрали темата както трябва, сега ще ви я разясня. Под “измислица” имам предвид фентъзи книгите. (Затова, ако не сте им фен, тази статия може да не ви хареса, защото ще бъде изцяло за фентъзи историите.) И като цяло темата ясно обяснена е така: “привързаността към измислените истории и светове”.

Идеята ми хрумна когато веднъж трябваше да избирам между две четива - едното беше тийн фентъзи книга, а другото българска класика. Споровете бяха жестоки, но стигнах до консенсус и ги редувах. Независимо, че преди това се бях разбрала със себе си, че ще прочета първо книгата за училище и няма да позволя на нищо да ме разсейва. Разбира се, не се получи, но това ми е навик когато става въпрос за училище. Но мисля, че тук вие ме разбирате перфектно. Поне по-младата ми аудитория, която още ходи на училище.

Та, защо ми е да пиша за тази тема? Ами защото осъзнах, че всеки от нас има поне малка зависимост към измисленото. Това включва и филмите и сериалите и най-вече книгите. Всеки от нас е намирал необходимост да почете/погледа истории за елфи, гноми, магьосници, дракони и какви ли не още измислени същества, поне един път в живота си.
 Ще оставя това дотук и ще изложа своята част от дискусията, а вие очаквам да се включите в коментарите.

Лично аз винаги съм си представяла различни светове и вселени, където всичко става така, както аз искам. Там е имало дракони, магьосници, летящи хора и невероятни магии. Всичко, което някога едно дете може да си пожелае. След това срещнах книгите. И там открих, че фантазиите ми са се превърнали в цели светове с различни и интригуващи истории. Сторило ми се е почти реално. Сякаш това, за което си мечтала е станало едва ли не истинско.
Не вярвам, че само аз си представям, че съм в света на книгата, която чета. Независимо дали тя е фентъзи или не. (Но да си признаем, фентъзито е по-интересно.)
Именно тогава идва това пристрастяване към измисленото. Към идеалното. Точно когато влезеш в един такъв свят и след като свърши книгата/историята/филма и не искаш да се сбогуваш с него. Затова търсиш следващия. Защото там нещата винаги се нареждат така, както ни се иска и всичко е прекрасно.
 В момента съм участник в няколко световни книжни групи във Фейсбук и често се повдига въпросът за това дали има възраст, която след като се премине, трябва да се спре да се чете фикция и да се премине към нещо "по-за-възрастни". Едва ли не се спори, че фентъзи книгите са детски истории. Лично аз не подкрепям тези твърдения. Според вас "Властелинът на пръстените" може ли да се смята за нещо детско? 

 Смятам, че всеки от нас трябва да има поне малко време прекарано в измислени, идеални светове. Това е полезно, защото за момент се откъсваме от нашия свят и отпътуваме някъде, където сме сигурни, че ще ни хареса и че накрая ще сме щастливи.

Интересно ми е вашето мнение по въпроса. Смятате ли, че фентъзи книгите са възрастово ограничени и дали това да четеш от същите те прави да изглеждаш... детски?

Благодаря ви за четенето!♥


Continue reading Книжна дискусия: Пристрастеността към измислицата.
, ,

Какво се случва през март?







 
 
Здравейте, четящи!

 Може би сте забелязали, че от доста време не съм поствала, а ако не сте, вече знаете. Затова реших заедно с месечния отчет за февруари да напиша и кратко обяснение за отсъствието ми. Но първо, ето ЛИНК към месечния ми отчет за февруари в рубриката ми в блога на прекрасната Йоана Вълчева. Само мога да кажа, че съм доволна от изминалия месец. ^-^ (Бележка: отчета е писан в началото на месеца, затова има малко разминаване със следващите ми писания. Препоръчвам да го прочетете първо него, а после да се върнете тук.)


 Та, тук причината да не поствам нови ревюта е само една: "То" на Стивън Кинг. Може би съм попаднала в някакъв reading slump или просто книгата не е толкова грабваща, не знам... започнах да я чета  преди почти три седмици и наистина много трудно напредвам. Чета я в оригинал, но не мисля, че това е причината. Просто първите 300/350 страници са наистина мудни и въпреки че съм прочитала книги от по 400 страници за два дни, тези триста ми се опънаха сериозно. Четох доста ревюта за тази книга и голяма част от тях бяха положителни и хората казваха, че книгата била невероятна. Е, сега забелязах и другите ревюта, по-критичните.
 Те наистина казват, че първите 350 страници не са толкова добри, и че като ги минеш, тогава започва интересното. Аз съм именно на границата да ги мина тези 350 страници, така че очаквам нещата наистина да се променят. Ако сте чели книгата много ще се радвам, ако ми споделите ред или два за мнението ви относно нея в коментарите. ^-^
Много се надявам "То" да ми хареса!

 Но, ако книгата не се подобри, предусещам, че ще бъде втората, която няма да дочета. Наистина е сериозно четиво - цели 1370 страници.

 За плановете ми за март:
 Отсега ви обещавам, че планирам една книжна дискусия в съвсем скоро време, защото от дълго време не съм правила такава. И /надявам се/ едно сериозно ревю на "То".
  О! И да не забравя - в момента тече giveaway в страницата ми във Фейсбук и може да се включите. Наградата е чисто нова книга "ПолуЛош" и имате време до 25.03.2018.

 Благодаря ви за вниманието! Надявам се скоро пак да се видим!

Continue reading Какво се случва през март?